Страсбург, 14 декември 2007 г.

Уважаеми г-н А.,

На 3 февруари 2006 г. сте подали жалба до Европейския омбудсман срещу Службата за хармонизация във вътрешния пазар („Службата“) във връзка с непредоставянето от нейна страна на достъп до документ и неправилното разглеждане на искане за плащане.

На 15 март 2006 г. започнах разследване по тази жалба и я препратих на председателя на Службата. Службата изпрати становището си на 8 юни 2006 г. Препратих Ви го с покана за представяне на коментари, която Вие изпратихте на 18 юли 2006 г. С писмо от 23 януари 2007 г. Вие ми изпратихте допълнителна информация във връзка с Вашата жалба.

Пиша Ви сега, за да Ви уведомя за резултатите от направените проучвания. Извинявам се за забавянето на разглеждането на Вашия случай.

Жалбата и нейното основание

Основните елементи на настоящото твърдение за нарушение могат да бъдат обобщени, както следва. Жалбоподателят е адвокат пред адвокатската колегия в Брюксел. Той представлява г-н M. по дело (дело T) пред Първоинстанционния съд („ПИС“), което се отнася до иск за обезщетение за вреди срещу Службата за хармонизация във вътрешния пазар („Службата“). Жалбата е частично уважена и Службата е осъдена да заплати една пета от съдебните разноски, направени от г-н M. за целите на съдебното производство (1). Вследствие на това решение, постановено на 28 октомври 2004 г., жалбоподателят, в качеството си на адвокат на г-н M., иска от Службата с писмо от 5 ноември 2004 г. да му изплати сумата от 2 727,08 EUR, която съответства на една пета от хонорарите и разноските му (общо 13 635,43 EUR) по настоящото дело. Жалбоподателят заявява, че този начин на действие е нормален и когато на адвоката бъде платена съответната сума, той възстановява на клиента си, но запазва сумата, която клиентът му може да му дължи. Г-н M. дължи на жалбоподателя 4 635,42 EUR и е уведомен за това с писмо от 16 юли 2004 г. На 7 декември 2004 г. жалбоподателят получи от Службата писмо, в което се посочва, че г-н M. е уведомил Службата, че между него и жалбоподателя няма споразумение относно окончателния размер на таксите на жалбоподателя по въпросния случай. Следователно Службата не е била в състояние да плати на жалбоподателя исканата сума, докато г-н М. не се е съгласил с окончателната сума на хонорарите на жалбоподателя. От този отговор жалбоподателят заключава, че писмото му от 5 ноември 2004 г. е било съобщено от Службата на г-н M., въпреки че г-н M. не е негов получател.

На 28 декември 2004 г. жалбоподателят изпраща писмо до г‐н M., в което му напомня за дълга му. На същата дата жалбоподателят отново е писал до Службата. В това писмо той повтаря искането, отправено в писмото му от 5 ноември 2004 г., като посочва, че в рамките на функциите му на адвокат е да осигури изпълнението на решението на Първоинстанционния съд и следователно, съгласно настоящата практика, да поиска възстановяване на разноските, които Службата е трябвало да заплати съгласно това решение. В същото писмо в жалбата се добавя, че тази функция не зависи от въпроса дали е налице споразумение или несъгласие между страните по отношение на размера на таксите и разходите.

С писмо от 30 август 2005 г. Службата уведомява жалбоподателя, че е изплатила директно на г-н M. сумата, която последният е посочил като съответстваща на 20 % от направените от него разходи за целите на съдебното производство. Службата подчертава, че тъй като г-н M. има право да му бъдат възстановени разноските, направени от него в качеството му на жалбоподател в производство пред Първоинстанционния съд, Службата е решила да му изплати сумата, която е поискал като възстановяване на 20 % от разноските. Поради това Службата счита, от една страна, че е изпълнила задълженията си по решението на Първоинстанционния съд относно възстановяването на разходи, и от друга страна, че спорът между г-н M. и жалбоподателя относно предоставянето на правни услуги не попада в обхвата на мандата на Службата.

С писмо от 14 септември 2005 г. жалбоподателят иска от г-н M. да му заплати сумата от 4 635,42 EUR, която му дължи. Писмото обаче е върнато на жалбоподателя. С писмо от 27 септември 2005 г., адресирано до Службата, жалбоподателят посочва, че Службата не може да се позовава на разногласието, което може да съществува между него и г-н M., за да откаже да заплати съдебните разноски. Жалбоподателят счита, че Службата всъщност умишлено е облагодетелствала г-н М. в контекста на спора му с жалбоподателя, в нарушение на правилата, приложими за плащането на разноските. С писмо от 10 октомври 2005 г. председателят на Службата потвърди по същество изявленията, направени в горепосоченото писмо от 30 август 2005 г. С писмо от 26 октомври 2005 г., адресирано до председателя на Службата, жалбоподателят подчерта, че Службата очевидно е била информирана от г-н М., че е имало спор между него и жалбоподателя по отношение на плащането на хонорарите, че Службата е разрешила този спор в полза на г-н М., без да се е консултирала с жалбоподателя, и че по принцип разноските покриват адвокатските хонорари и обикновено трябва да бъдат платени на адвокатите. Освен това жалбоподателят е поискал i) копие от искането на г-н M. за възстановяване на разноските и ii) разяснения относно датата, на която Службата е платила разноските на г-н M.

С писмо от 22 ноември 2005 г. председателят на Службата отказва да предостави на жалбоподателя достъп до искането на г-н M. за възстановяване на разходите. В това отношение председателят посочва, че съгласно общностното законодателство относно достъпа до документи заявлението се отнася до документ на трето лице, който не може да бъде съобщен на жалбоподателя без специално разрешение от автора на документа. С писмо от 2 декември 2005 г. жалбоподателят подава жалба, като твърди, че а) г-н M. не може да се счита за трето лице, тъй като е служител на Службата и е представляван от него пред Първоинстанционния съд; и б) изключенията, предвидени в член 4 от Регламент (ЕО) No 1049/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 2001 г. относно публичния достъп до Европейския парламент, Съвета и Комисията (2) ("Регламент 1049/2001"), следва да се тълкуват стриктно. В жалбата си жалбоподателят също така иска от Службата да уточни правното основание за позицията си, че г-н М. е трета страна.

С писмо от 12 януари 2006 г. председателят на Службата отхвърля жалбата, като отбелязва следното. Отказът му да предостави достъп до искания документ се основава на Регламент 1049/2001 и на Регламент (ЕО) No 45/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 18 декември 2000 г. относно защитата на лицата по отношение на обработката на лични данни от институции и органи на Общността и за свободното движение на такива данни (3) ("Регламент 45/2001"), разглеждани заедно. Г-н М. е трето лице по отношение на Службата, тъй като исканият документ не се отнася нито до упражняването на функциите на г-н М., нито до дейностите на Службата, за които той работи. Документът съдържа лични данни по смисъла на Регламент 45/2001 и следователно Службата ще бъде задължена да се консултира с г-н М., преди да ги оповести. Така председателят потвърждава, че в съответствие с член 4 от Регламент No 1049/2001 исканият документ представлява документ на трето лице, който не може да бъде съобщен на жалбоподателя без съгласието на неговия автор, а именно г-н М., тъй като той може да съдържа лични данни и оповестяването му може да се счита за намеса в личния живот на г-н М.

В жалбата си до омбудсмана жалбоподателят излага следните твърдения и твърдения:

(1) Службата (умишлено) не е разгледала надлежно искането му за плащане.

(2) Службата неправилно отказва да му предостави достъп до искането на г-н M. за възстановяване на разходите.

(3) На жалбоподателя следва да се предостави достъп до искането на г-н М. за възстановяване на разходите.

(4) Службата следва да му заплати незабавно сумата от 2 727,08 EUR, която съответства на 20 % от разноските, които Службата е трябвало да заплати съгласно решението на Първоинстанционния съд по дело Т.

(5) Службата следва да му плати лихва за просрочено плащане на горепосочената сума (8 процента годишно, изчислени от 7 ноември 2004 г.).

(6) Жалбоподателят следва да бъде обезщетен (в размер на 15 000 EUR) за неимуществените вреди, които е претърпял поради грешките на Службата.

Задачата

В становището си по жалбата Службата, от една страна, изразява известни опасения относно допустимостта на жалбата. По-нататък той отхвърля твърденията и претенциите на жалбоподателя. Що се отнася до твърдението, че не е разгледал правилно искането за плащане на жалбоподателя, той повтаря по същество доводите, представени в писмата от 30 август 2005 г. и 10 октомври 2005 г., които е изпратил на жалбоподателя. Що се отнася до твърдението, свързано с отказа ѝ да предостави на жалбоподателя достъп до искането на г-н M. за възстановяване, Службата отбелязва по-специално, че съгласно член 118а от Регламент 40/94 на Съвета във връзка с членове 3 и 4 (параграфи 1, 2 и 4) от Регламент 1049/2001 е длъжна да се консултира с г-н M. относно това дали оповестяването на съответния документ би навредило на личния му живот. В писмото си от 26 октомври 2005 г. жалбоподателят поиска искането му за достъп да бъде третирано като поверително. Това попречи на Службата да поиска становището на г-н М. относно възможността за оповестяване, и по-специално относно това дали той счита, че се прилага едно от изключенията, предвидени в член 4, параграфи 1 или 2 от Регламент 1049/2001. Поради това Службата не е била в състояние да удовлетвори искането на жалбоподателя.

В становището си жалбоподателят поддържа твърденията си. Той също така отхвърли предложението на Службата, че жалбата може да бъде недопустима.

РЕШЕНИЕТО

1 Предварителна забележка

1.1 В становището си по жалбата Службата изрази някои опасения относно допустимостта на жалбата, като се позова на член 195 от Договора за ЕО (4) и на член 1, параграф 3 и член 2, параграф 7 от Устава на Европейския омбудсман (5). Той отбеляза, че исканията на жалбоподателя са свързани с изпълнението на решение на Първоинстанционния съд (ПИС) (по дело Т), срещу което е подадена жалба (дело С). В своите забележки жалбоподателят отхвърли предложението на Службата, че жалбата може да бъде недопустима. Впоследствие той информира омбудсмана, че жалбата е отхвърлена от Съда.

1.2 Във връзка с това е достатъчно да се отбележи, че оценката на омбудсмана на основателността на твърденията на жалбоподателя не може по никакъв начин да се разглежда като поставяща под въпрос основателността на решението на Първоинстанционния съд по дело Т или определението на Съда по дело В. Твърденията на жалбоподателя, разгледани от омбудсмана, се отнасят до начина, по който Службата разглежда исканията на жалбоподателя за плащане и достъп до документ. Този въпрос не е разгледан в горепосочените решения, които се отнасят до трудов спор между Службата и г-н М. От това следва, че опасенията относно допустимостта, изразени от Службата с оглед на член 195 от Договора за ЕО и член 1, параграф 3 и член 2, параграф 7 от Устава на Европейския омбудсман, не са обосновани.

2 Твърдение, че Службата (умишлено) не е разгледала правилно искането за плащане на жалбоподателя

2.1 Жалбоподателят, адвокат, представлява г-н М. по дело пред Първоинстанционния съд. Делото се отнася до иск за обезщетение за вреди срещу Службата. Жалбата е частично уважена и Службата е осъдена да заплати 20 % от съдебните разноски, направени от г-н M. за целите на съдебното производство. Изглежда, че след това решение между г-н M. и жалбоподателя е възникнал спор относно плащането на хонорарите на последния. След постановяването на това решение на 28 октомври 2004 г. жалбоподателят, в качеството си на адвокат на г-н M., иска от Службата с писмо от 5 ноември 2004 г. да му изплати сумата от 2 727,08 EUR, която съответства на една пета от хонорарите и разноските му (общо 13 635,43 EUR) по настоящото дело. На 7 декември 2004 г. жалбоподателят получи от Службата писмо, в което се посочва, че г-н M. е уведомил Службата, че между него и жалбоподателя няма споразумение относно окончателния размер на таксите на жалбоподателя по въпросния случай. Следователно Службата не е била в състояние да плати на жалбоподателя исканата сума, докато г-н М. не се е съгласил с окончателната сума на хонорарите на жалбоподателя.

На 28 декември 2004 г. жалбоподателят изпраща писмо до г‐н M., в което му напомня за дълга му. На същата дата жалбоподателят отново е писал до Службата. В това писмо той повтаря искането, отправено в писмото му от 5 ноември 2004 г., като посочва, че в рамките на функциите му на адвокат е да осигури изпълнението на решението на Първоинстанционния съд и следователно, съгласно настоящата практика, да поиска възстановяване на разноските, които Службата е трябвало да заплати съгласно това решение. В същото писмо жалбоподателят добави, че тази функция не зависи от въпроса дали е налице споразумение или несъгласие между страните по отношение на размера на таксите и разходите. С писмо от 30 август 2005 г. Службата уведомява жалбоподателя, че е изплатила директно на г-н M. сумата, която последният е посочил като съответстваща на 20 % от направените от него разходи за целите на съдебното производство. Службата подчертава, че тъй като г-н M. има право да му бъдат възстановени разноските, направени от него в качеството му на жалбоподател в производство пред Първоинстанционния съд, Службата е решила да му изплати сумата, която е поискал като възстановяване на 20 % от разноските. Поради това Службата счита, от една страна, че е изпълнила задълженията си по решението на Първоинстанционния съд относно възстановяването на разходи, и от друга страна, че спорът между г-н M. и жалбоподателя относно предоставянето на правни услуги не попада в обхвата на мандата на Службата.

В жалбата си до омбудсмана жалбоподателят твърди, че Службата (умишлено) не е разгледала правилно неговото искане за плащане. Той счита, че Службата е заела страната на г-н М. в рамките на спора му с г-н М. В становището си Службата отхвърля това твърдение, като повтаря по същество изложените по-горе доводи. В становището си жалбоподателят поддържа твърдението си.

2.2 Омбудсманът отбелязва, първо, че съгласно член 91, буква б) от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд ("Правилника") "необходимите разходи, направени от страните за целите на производството, по-специално пътните и дневните разноски и възнаграждението на представителите, съветниците или адвокатите", се считат за подлежащи на възстановяване разходи. Съгласно член 92, параграф 1 от Процедурния правилник "[в] случай на спор относно подлежащите на възстановяване съдебни разноски Първоинстанционният съд, сезиран по искане на заинтересованата страна и след изслушване на насрещната страна, се произнася с определение, което не подлежи на обжалване."Съгласно постоянната съдебна практика:

а) подлежащите на възстановяване съдебни разноски са ограничени, от една страна, до разноските, направени за целите на производството пред Първоинстанционния съд, и от друга страна, до разноските, които са били необходими за тази цел;

б) при липса на общностни разпоредби, които да определят тарифите, Съдът трябва да направи свободна преценка на фактите по делото, като вземе предвид целта и естеството на производството, тяхното значение от гледна точка на общностното право, както и трудностите, свързани с делото, обема на работата, генерирана от делото за участващите представители или съветници, и финансовите интереси, които страните са имали в производството;

в) Съдът не е оправомощен да определя хонорарите, дължими от страните на техните адвокати, но може да определи размера на тези хонорари, които могат да бъдат възстановени от страната, осъдена да заплати съдебните разноски;

г) когато се произнася по искането за определяне на съдебните разноски, Съдът не е длъжен да взема предвид националните тарифи на адвокатските хонорари или споразуменията относно хонорарите, сключени между заинтересованата страна и нейните представители или съветници (6).

2.3 С оглед на гореизложеното омбудсманът отбелязва следното. Първо, жалбоподателят не изглежда да е оспорил правилността на позицията на Службата, че г-н М., в качеството си на страна във въпросното съдебно производство, а не жалбоподателят (в качеството си на адвокат на г-н М.), е имал право да му бъдат възстановени от Службата 20 % от разходите, направени от г-н М. за целите на производството пред Първоинстанционния съд. Изглежда, че член 86 и сл. от Правилника, които се отнасят до плащането на съдебните разноски, не пораждат право на плащане в полза на адвокатите на страните, които имат право на възстановяване на съдебните разноски. Освен това съгласно горепосочените правила, както се тълкуват от Първоинстанционния съд, разходите, които Службата е трябвало да заплати, са „необходимите разходи, направени от [г-н M.] за целите на производството“(курсивът е мой), които могат, но не съвпадат непременно със сумата, която жалбоподателят е начислил на г-н M. за предоставянето на услуги в контекста на съдебното производство, или със сумата, предвидена в споразумение, сключено между жалбоподателя и г-н M. От същите правила следва, че тъй като Службата е постигнала споразумение с г-н M. относно сумата, която трябва да бъде платена като съдебни разноски на г-н M., и е извършила съответното плащане на г-н M., следва да се счита, че Службата е изпълнила решението на Първоинстанционния съд (по дело T) по отношение на плащането на разноските. В това отношение трябва също така да се отбележи, че Службата не изглежда да е била уведомена за съдебно решение или друг обвързващ акт, който да я задължава да се въздържи от извършването на това плащане на г-н M., за да се гарантират плащанията, които г-н M. може да се наложи да направи на жалбоподателя.

2.4 С оглед на гореизложеното Службата не изглежда да е заела страната на г-н М. в контекста на спора между жалбоподателя и г-н М. По-скоро изглежда, че Службата просто е изпълнила задълженията си по решението на Първоинстанционния съд по отношение на плащането на разноските. Фактът, че Службата и г-н М. са постигнали споразумение относно „необходимите разходи, направени от [г-н М.] за целите на производството“, не означава, както твърди жалбоподателят, че Службата е заела позиция по въпроса дали г-н М. дължи на жалбоподателя 4 635,42 EUR. Освен това Службата отговори (на 7 декември 2004 г.) на искането за плащане на жалбоподателя (писмо от 5 ноември 2004 г.), като обясни, че не може да плати сумата, поискана от жалбоподателя, тъй като г-н M. е уведомил Службата, че няма споразумение между него и жалбоподателя относно окончателния размер на таксите на жалбоподателя. По този начин Службата изглежда е действала разумно. Службата също така основателно е счела, че такова споразумение не е необходимо за определяне на „необходимите разходи, направени от [г-н M.] за целите на производството“ и за изпълнение на съответното ѝ задължение за плащане на съдебни разноски съгласно решението на Първоинстанционния съд. Всъщност, както беше отбелязано по-горе, тези разходи биха могли, но не непременно, да съвпаднат с размера на парите, предвидени в такова споразумение.

2.5 При тези обстоятелства омбудсманът заключава, че твърдението на жалбоподателя не е подкрепено с доказателства. Следователно омбудсманът не намира случай на лошо администриране, съответстващ на това твърдение.

3 Твърдение, че Службата неправилно е отказала да предостави на жалбоподателя достъп до искането на г-н М. за възстановяване на разходи

3.1 Жалбоподателят, адвокат, представлява г-н М. по дело пред Първоинстанционния съд. Делото се отнася до иск за обезщетение за вреди срещу Службата. Жалбата е частично уважена и Службата е осъдена да заплати една пета от съдебните разноски, направени от г-н M. за целите на съдебното производство. Изглежда, че след това решение между г-н M. и жалбоподателя е възникнал спор относно плащането на хонорарите на последния. С писмо от 30 август 2005 г. Службата уведомява жалбоподателя, че е изплатила директно на г-н М. сумата, посочена от г-н М. като съответстваща на 20 % от направените от него разходи за целите на горепосоченото съдебно производство. С писмо от 26 октомври 2005 г., адресирано до председателя на Службата, жалбоподателят иска копие от искането на г-н M. за възстановяване на разходите.

3.2 С писмо от 22 ноември 2005 г. председателят на Службата отказва да уважи горепосоченото искане на жалбоподателя с мотива, че съгласно приложимото общностно законодателство то се отнася до документ на трета страна, който не може да бъде съобщен на жалбоподателя без специално разрешение от автора на документа. С писмо от 2 декември 2005 г. жалбоподателят подава жалба (потвърдително заявление), като твърди, че а) г-н M. не може да се счита за трето лице, тъй като е служител на Службата и е бил представляван от него пред Първоинстанционния съд; б) изключенията, предвидени в член 4 от Регламент (ЕО) No 1049/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 2001 г. относно публичния достъп до Европейския парламент, Съвета и Комисията (7) ("Регламент 1049/2001"), следва да се тълкуват стриктно. В жалбата си жалбоподателят също така иска от Службата да уточни правното основание за позицията си, че г-н М. е трета страна.

С писмо от 12 януари 2006 г. председателят на Службата отхвърли потвърдителното заявление, като отбеляза следното. Отказът му да предостави достъп до искания документ се основава на Регламент 1049/2001 и на Регламент (ЕО) No 45/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 18 декември 2000 г. относно защитата на лицата по отношение на обработката на лични данни от институции и органи на Общността и за свободното движение на такива данни (8) ("Регламент 45/2001"), разглеждани заедно. Г-н М. е трето лице по отношение на Службата, тъй като исканият документ не се отнася нито до упражняването на функциите на г-н М., нито до дейностите на Службата, за които той работи. Документът съдържа лични данни по смисъла на Регламент 45/2001 и следователно Службата ще бъде задължена да се консултира с г-н М., преди да ги оповести. Така председателят потвърждава, че в съответствие с член 4 от Регламент No 1049/2001 исканият документ представлява документ на трето лице, който не може да бъде съобщен на жалбоподателя без съгласието на неговия автор, а именно г-н М., тъй като той може да съдържа лични данни и оповестяването му може да се счита за намеса в личния живот на г-н М.

3.3 В жалбата си до омбудсмана жалбоподателят твърди, че Службата неправилно му е отказала достъп до искането на г-н М. за възстановяване на разходи. В подкрепа на това твърдение той твърди, че а) г-н М. не е трето лице по отношение на Службата, тъй като е длъжностно лице на Службата и е подал искането за възстановяване на разходите след съдебно решение, с което се разрешава спорът, който е имал със Службата; б) въпросният документ по никакъв начин не е от значение за личния живот на г-н М. и не съдържа лични данни, тъй като става въпрос само за искане за плащане.

3.4 В становището си по настоящата жалба Службата добавя в подкрепа на отхвърлянето на заявлението за достъп на жалбоподателя, че съгласно член 118а от Регламент (ЕО) No 40/94 на Съвета от 20 декември 1993 г. относно марката на Общността (9) (наричан по-нататък "Регламент (ЕО) No 40/94") във връзка с членове 3 и 4 (параграфи 1, 2 и 4) от Регламент (ЕО) No 1049/2001 тя е длъжна да се консултира с г-н М. относно това дали оповестяването на съответния документ би навредило на личния му живот, по-специално на търговските му интереси съгласно Регламент (ЕО) No 45/2001. Всъщност беше ясно, че жалбоподателят желае да има достъп до този документ на трета страна в контекста на частен търговски спор между жалбоподателя и г-н М. В писмото си от 26 октомври 2005 г. жалбоподателят поиска искането му за достъп да бъде третирано като поверително. Това попречи на Службата да поиска становището на г-н М. относно възможността за оповестяване, и по-специално относно това дали той счита, че се прилага едно от изключенията, предвидени в член 4, параграфи 1 или 2 от Регламент 1049/2001. Поради това Службата не е била в състояние да удовлетвори искането на жалбоподателя. Освен това жалбоподателят е поискал от омбудсмана да третира неговия случай като поверителен.

В становището си жалбоподателят поддържа твърдението си.

3.5 Съгласно член 118а от Регламент (ЕО) No 40/94 Регламент (ЕО) No 1049/2001 се прилага за документи, съхранявани от Службата.

Член 3 от Регламент 1049/2001 предвижда, че за целите на настоящия регламент „трета страна“ означава всяко физическо или юридическо лице, или всяко образувание извън съответната институция, включително държавите-членки, други институции и органи на Общността или извън нея, както и трети държави.“

Съгласно член 4, параграф 1 от Регламент 1049/2001 „институциите отказват достъп до документ в случаите, когато оповестяването би засегнало защитата на: (...) б) неприкосновеността на личния живот и личната неприкосновеност, по-специално в съответствие със законодателството на Общността относно защитата на личните данни.“

Съгласно член 4, параграф 2 от същия регламент „институциите отказват достъп до документ в случаите, когато оповестяването му би засегнало защитата на: - търговските интереси на физическо или юридическо лице (...), освен ако по-висш обществен интерес не диктува оповестяването.“

В член 4, параграф 4 от този регламент се предвижда, че „що се отнася до документи на трета страна, институцията се консултира с третата страна, за да прецени дали е приложимо някое от изключенията по параграф[и] 1 или 2, освен ако не е ясно, че документът се оповестява или не.“

Член 2 от Регламент 45/2001 предвижда, че за целите на настоящия регламент „лични данни“означава всяка информация, свързана с идентифицирано физическо лице или физическо лице, което може да бъде идентифицирано (...) ; лице, чиято самоличност може да бъде установена, е лице, чиято самоличност може да бъде установена пряко или непряко, по-специално чрез идентификационен номер или по един или повече признаци, специфични за неговата физическа, физиологична, психическа, икономическа, културна или социална идентичност.“

3.6 Освен това в решението си по дело T-194/04 (10) Първоинстанционният съд постанови, наред с другото, следното: а) достъпът до документи, съдържащи лични данни, попада в приложното поле на Регламент 1049/2001 (11); б) изключението, предвидено в член 4, параграф 1, буква б) от този регламент, се отнася само до разкриването на лични данни, което би засегнало защитата на личния живот и личната неприкосновеност (12); в) фактът, че понятието "личен живот" е широко, в съответствие със съдебната практика на Европейския съд по правата на човека, и че правото на защита на личните данни може да представлява един от аспектите на правото на зачитане на личния живот, не означава, че всички лични данни задължително попадат в обхвата на понятието "личен живот"(13); г) a fortiori не всяко разкриване на лични данни може да засегне личния живот на засегнатото лице (14); д) самият факт, че даден документ съдържа лични данни, не означава непременно, че е засегнат неприкосновеността на личния живот или личната неприкосновеност на засегнатите лица (15).

3.7 В настоящия случай Службата е отхвърлила потвърдителното заявление на жалбоподателя по същество въз основа на следните мотиви, които е предоставила в становището си по жалбата: i) въпросният документ, т.е. искането на г-н M. за възстановяване на разноските, е документ на трето лице; ii) документът съдържа лични данни по смисъла на Регламент 45/2001 и може да се приложи изключението по член 4, параграф 1, буква б) от Регламент 1049/2001; iii) следователно Службата ще бъде задължена да се консултира с г-н М. и да получи неговото съгласие за оповестяването; iv) Службата не е могла да пристъпи към тази консултация, тъй като жалбоподателят е определил искането си за достъп като поверително.

3.8 Що се отнася до подточка i), омбудсманът приема позицията на Службата, че въпросният документ е документ на трета страна по смисъла на член 3 и член 4, параграф 4 от Регламент 1049/2001. Настоящият документ е изготвен от г-н M. не в контекста на изпълнението на неговите задължения като длъжностно лице на Службата, а по-скоро в качеството му на частно лице и страна в производство пред Първоинстанционния съд. Следователно съгласно член 4, параграф 4 от настоящия регламент Службата следва да се консултира с г-н М., за да прецени дали е приложимо изключение от член 4, параграфи 1 или 2, освен ако не е ясно, че исканият документ следва или не следва да бъде оповестен.

3.9 Що се отнася до елемент ii), жалбоподателят твърди, че документът не може да съдържа никакви лични данни, тъй като става въпрос само за искане за плащане. Този довод не може да бъде приет. В документа очевидно се посочва конкретна сума, която е била поискана - и впоследствие получена (16) - от г-н M. като съответстваща на 20 % от разходите, направени от него за целите на съдебното производство пред Първоинстанционния съд (17). Тази информация представлява „лични данни“ по смисъла на член 2 от Регламент 45/2001.

Жалбоподателят също така твърди, че въпросният документ по никакъв начин не е от значение за личния живот на г-н М. Този довод също не може да бъде приет. Съобщаването на жалбоподателя на горепосочените лични данни относно определянето и плащането на г-н М. на съдебните разноски, които той е имал право да възстанови в качеството си на частно лице и страна в производство пред Първоинстанционния съд, може разумно да се разглежда като намеса в правото на зачитане на личния живот на г-н М. (18).

3.10 Що се отнася до подточка iii), първо, следва да се отбележи, че противно на посоченото от Службата в отговора ѝ на потвърдителното заявление, исканият документ може да бъде предоставен на жалбоподателя дори без съгласието на г-н М. В това отношение член 4, параграф 4 изисква само консултация, а не разрешение от третото лице.

Второ, такава консултация се извършва, освен ако не е ясно, че документът ще бъде или няма да бъде оповестен. Това означава, че е необходима консултация, ако не е ясно, че нито едно от изключенията не е приложимо или че следва да се приложи поне едно от изключенията. Във връзка с това омбудсманът припомня своите забележки в точка 3.9 по-горе и факта, че съгласно Регламент 45/2001 исканото разкриване на лични данни би било законосъобразно, ако г-н М. даде недвусмислено съгласието си. Предвид гореизложеното омбудсманът счита, че не е било неразумно Службата да счита, че не е било ясно дали изключението по член 4, параграф 1, буква б) от Регламент (ЕО) No 1049/2001 е трябвало или не е трябвало да бъде приложено.

3.11 По отношение на елемент iv) поверителният характер на искането за достъп на жалбоподателя не е оспорен от него и се потвърждава от документацията, представена на омбудсмана (19). Освен това съответният аргумент на Службата, че поверителността на искането за достъп на жалбоподателя му е попречила да поиска становището на г-н М. относно възможността за разкриване, не е оспорен от жалбоподателя и е разумен.

3.12 Въз основа на гореизложеното омбудсманът заключава, че твърдението на жалбоподателя не е подкрепено с доказателства. Следователно омбудсманът не намира случай на лошо администриране, съответстващ на това твърдение.

4 Претенции

4.1 С оглед на заключенията си в точки 2.5 и 3.12 от настоящото решение омбудсманът счита, че твърденията на жалбоподателя не могат да бъдат уважени.

5 Заключение

Въз основа на своята проверка по тази жалба омбудсманът не е установил случай на лошо администриране, съответстващ на твърденията на жалбоподателя. Поради това той приключва случая.

Председателят на Службата за хармонизация във вътрешния пазар също ще бъде информиран за това решение.

Искрено ваш,

 

П. Никифорос Диамандурос

---

(1) В решението на Първоинстанционния съд не се определя действителният размер на подлежащите на възстановяване разходи.

(2) ОВ L 145, 2001 г., стр. 43.

(3) ОВ L 8, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том

(4) Член 195 от Договора за ЕО предвижда, inter alia, че „(...) омбудсманът провежда разследвания, за които намери основания (...), освен когато твърдените факти са или са били предмет на съдебно производство.“

(5) Член 1, параграф 3 от Статута предвижда, че „Омбудсманът не може да встъпва в дела пред съдилищата, нито да поставя под въпрос обосноваността на съдебно решение“.

Съгласно член 2, параграф 7 от Статута „когато омбудсманът, поради висящо или приключило съдебно производство, отнасящо се до изложените факти, трябва да обяви жалбата за недопустима или да прекрати разглеждането ѝ, резултатът от всички разследвания, които е провел до този момент, се подава окончателно.“

(6) Вж. например дело 178/98 DEP Fresh Marine срещу Комисията [2004] ECR II-3127, параграфи 26-28, 33 и 41.

(7) ОВ L 145, 2001 г., стр. 43.

(8) ОВ L 8, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том

(9) ОВ L 11, 1994 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том Член 118а (Достъп до документи) е добавен с член 1 от Регламент (ЕО) No 1653/2003 на Съвета от 18 юни 2003 година за изменение на Регламент (ЕО) No 40/94 относно марката на Общността (ОВ L 245, стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 146).

(10) Дело T-194/04 Bavaria Lager срещу Комисията, решение от 8 ноември 2007 г. (все още непубликувано в Сборника).

(11) Вж. точка 107 от дело T-194/04 Bavaria Lager срещу Комисията, цитирано по-горе.

(12) Вж. точка 128 от дело T-194/04 Bavaria Lager срещу Комисията, цитирано по-горе.

(13) Вж. точка 118 от дело T-194/04 Bavaria Lager срещу Комисията, цитирано по-горе.

(14) Вж. параграф 119 от дело T-194/04 Bavaria Lager срещу Комисията, цитирано по-горе.

(15) Вж. точка 123 от дело T-194/04 Bavaria Lager срещу Комисията, цитирано по-горе.

Във връзка с това следва да се припомни, че Службата е уведомила жалбоподателя преди искането му за достъп, че е изплатила на г-н М. исканата от него сума.

(17) Службата не е изяснила дали въпросният документ съдържа и данни, свързани с данните за разноските.

(18) Вж. съединени дела C-465/00, C-138/01 и C-139/01 Österreichischer Rundfunk и други [2003] ECR I-4989, параграф 74.

(19) Писмото на жалбоподателя от 26 октомври 2005 г., в което той формулира искането си за достъп до документа, съдържа бележката "Confidentielle et personnelle."Копие от това писмо е приложено към жалбата.